fbpx

Легенда за „Дайчово хоро“

Легенда за „Дайчово хоро“

Танцовото ни богатство носи в основата си старинни черти въпреки превратната страна на българския народ. Народният танц е заемал важно място в обществения и семеен живот на българина. На хорищата певци и играчи показвали своите творчески и изпълнителски дарби, колективно учили и усъвършенствали народните танци. Едно от хората, които са се вирхели на мегдана е именно „Дайчово хоро”.

Има легенда за Дайчо хайдутин, която дава повод да се говори, че в българските народни танци наистина има мистична магия.

БЪЛГАРИН

Легенда за „Дайчово хоро”

„„Кой бе Дайчо, незнайния момък, дето остави своето име – през времената днес да се помни, през вековете до днес да го има?
Дайчо живее и ще живее – Дайчовото сърце хорото люшка: ако е момък – вихър повее, ако е девойка – свие върхушка.
То е походка на млада жътварка, що ситно ситни, рано ранила.
То е скок на овчар пред овчарка – в гори тилилейски мома- самовила.
То е замах на косач в ливада, от росен звездел отскок що мята.
То е сърцето на всички млади, дето живеят с дъха на земята.
То е стъпка на млад хайдутин, дето му царство горе в Балкана, дето пашата, люто налютен, всякак се мъчи жив да го хване…


Какъв бе Дайчо хайдутин – девет лета хайдутувал, девет паши е объркал, та го е хванал десети.
Тръгнали Дайчо да бесят в Търново срещу конака, дошел пашата да види какъв е тоя хайдутин, дето раята разбуни, дето агите обърка, дето султана налюти.
Дигнаха черно бесило под две дървета. Пашата дума на Дайчо:
-Дайчо ле, върли хайдутин, искаш ли прошка от мене и от султана?
-Не искам прошка от никой! Прошка да ми е гората, гората и планината, дето трева погазих, дето и клони покърших, дето и вода кървавих – а да ми пашо повикаш Елинко млад кавалджия, хорото да ми посвири, моето хоро хайдушко, пред смъртта да си потропна, с живота да се разделя..

Стъпвай – пристъпвай, Дайчо хайдутин, чевръсто – няма ръцете си как да поставиш на кръста, няма нозте си как да разставиш широко, няма главата си как да изправиш високо: тежки синджири ти дърпат Дайчо нозете, дето са бродили девет години в Балкана: ситни синджири ти стягат, Дайчо, ръцете, дето са стискали здравата пушка – отмяна, тънки конопци ти дърпат през шия главата, дето е гледала волни орле в небесата…
Стъпи – пристъпи Дайчо войвода хайдушки вятър подухне, листе на дъбе полюшка, свие – извие, тежки синджири подзвекат – сърцето играе, дори когато е вързан човекът, рипне юнакът, тропне, синджирите гръмнат, трепне мегданът, хвърли искри калдъръмът.
-Я отвържете нозете на Дайчо юнака! – глас се обади ясен и строг от конака.

Ансамбъл БЪЛГАРИН
Усетили в миг свобода нозете хайдушки, свиха – извиха, понесе се вихър – вихрушка. Рипне хайдутинът, трепне чевръст, непокорен – буря планинска дъб ще изкърти из корен, но Дайчо не може юнашки ръцете да размаха – стяга го в китката дребен синджир, сиромаха.
-Как ви, заптии прклети, трае сърцето, юнак да играе с дребен синджир на ръцете?
Размаха юнакът ръцете, плесна, повтори – силни криле на орел го понасят нагоре, нагоре дето се тъмен тъмнее Балкана, тъмен тъмнее към самодивска поляна…
Свири Елинко, ситни свирнята хайдушка, не изтрая пашата, гръмна към облака с пушка.

Кавал

-Чуйте, заптии, всичките ще ви избия!
Скоро свалете въжето от юнашката шия, скоро махнете от тука туй черно бесило – не ви ли стресна гяурската твърдост и сила?
Който и преди смъртта си тъй тропа хорото – не му са малко на тоя свят дори два живота!
Разкажи, мой стих и песен моя, как е играл Дайчо пред бесилото, та хорото му дори до днеска пази свойта красота и сила.
Нека помнят младите, да знаят, да го предават от внук на внука, че роденото в труда, в борбата – то е песен, мъдрост и поука, че дорде отгоре, от Балкана старият хайдушки вятър вее, българските стъпки и напеви ще живеят, горо, ще живеят…

Иван Бурин-1912г.